Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари 1879 г. - 16 април 1879 г.) поставя началото на парламентаризма в България. Неговите 229 депутати, изработват и приемат Търновската конституция и на 16 април 1879 г. Българското княжество се определя като "монархия наследствена и конституционна, с народно представителство". Събранието приема принципът за разделение на властите - изпълнителна, законодателна и съдебна. Конституцията защитава гражданските свободи, неприкосновеното право на собственост, свобода на личността, равенство пред законите, правото на сдружаване, отричане на съсловните права и робството, и пр.
Седмото Велико Народно събрание гласува настоящата Конституция на Република България на 12 юли 1991 г. Тя постановява, че България е република с парламентарно управление и е демократична, социална и правова държава. Конституцията утвърждава принципа на разделение на властите, приема за основен постулат правата и свободите на гражданите и заявява своето надмощие над други правни актове. Народното събрание се избира за мандат от 4 години в състав от 240 народни представители. То осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. За разлика от предшестващите основни закони, Конституцията от юли 1991 г. разпорежда, че Народното събрание е постоянно действащ орган. Заседанията му са открити, а законите и решенията, които приема, са задължителни за всички държавни органи, организации и граждани на Република България.